Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!
Пролог
Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците - нито ред.
В душата - болка нестопима,
на стола - спомен от поет.
Във пощенската ми кутия -
писма без подпис, без адрес:
"Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!"
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото - камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
"О, Боже!" - в чудо се намерих...
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото - тъмен и бездомен -
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ...
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата - как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено - спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
...Мълчах със месеци, с години...
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
"Простил съм ви отдавна, хора!"
Дано и аз да съм простен.
Водих ги с години. Педантично!
Ей ги, накамарени пред мен.
По формат, по цветове - различни,
по живот - еднакви: ден по ден.
Старите тефтери-календари!...
Овехтели, във петна и прах...
Тъжно ги отварям и затварям -
мъките ми, радостите в тях...
Малки и големи... Пълни с проза...
Просто с факти. Като в телеграф.
Делници красиви или грозни,
празници от луд възторг и гняв...
Гости - кой дошъл, кой си отишъл.
И какво съм писал, и кое...
Как по стара обич съм въздишал,
как съм страдал в ново битие,
Колко пъти скарал съм се, с колко
хора подир туй съм се сдобрил...
...Не листа изписани, а ролки
на живота ми - изтъркан филм.
Глупости. Предишни или нови.
Моят цял животец, моят прах...
Кой ли млад кретен ще ги изрови,
за да вади хляба си от тях?
Да го вади, няма нищо страшно!
Да яде - не ме е яд, ни срам.
...Само празните листа ме плашат -
мойте смърти гледат ме от там...
Всичките. О, празни листи! Свири
вятърът на ужаса в тях див:
боже, колко пъти съм умирал,
за да стигна чак дотука жив!
Дамян Дамянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар